— Пиши, пиши — каза маската и тикна пръст под перото му. — Какво ще стане сега с мене, клетия? Горкият аз, отидох си! Защо ме погубвате мене, злочестника? Ха-ха! Е какво? Готов ли е протоколът? Подписаха ли го всички? Хайде сега гледайте!... Едно... две... три!

Мъжът стана, изпъна се цял и смъкна маската си. Като откри пияното си лице и огледа всички, любувайки се на ефекта, той се тръшна в креслото и се закикоти радостно. И наистина направи необикновено впечатление. Интелигентите се спогледаха безпомощно и пребледняха, някои се почесаха по вратовете. Евстрат Спиридонич хлъцна като човек, който неволно е извършил голяма глупост.

Всички познаха в раздорника местния милионер и фабрикант Пятигоров, почетен гражданин по рождение, известен със своите скандали, с благотворителността си и както неведнъж бе изтъквано в местния вестник — със своята любов към просветата.

— Е какво, ще се махнете ли, или няма да се махнете? — попита Пятигоров след едноминутно мълчание.

Интелигентите мълчаливо, без да обелят зъб, излязоха на пръсти от читалнята и Пятигоров заключи след тях вратата.

— Ама ти си знаел, че е Пятигоров! — шушнеше дрезгаво малко по-късно Евстрат Спиридонич и разтърсваше за рамото лакея, който бе занесъл виното в читалнята. — Защо мълча?

— Не бяха заръчали да кажа!

— Не бяха заръчали да кажеш... Като те тикна в затвора за един месец, калпазанино, тогава ще видиш „не бяха заръчали да кажа“. Вън! Но пък и вас си ви бива, господа — обърна се той към интелигентите. — Бунт дигнахте! Не можахте да излезете от читалнята за десет минутки! Ама сега сърбайте, каквото сте дробили. Ех, господа, господа. Не обичам, бога ми!

Интелигентите тръгнаха из клуба омърлушени, разстроени, виновни, като си шепнеха и сякаш предчувстваха нещо лошо... Жените и дъщерите им, научили, че Пятигоров е „обиден“ и сърдит, се умълчаха и взеха да се разотиват. Танците спряха.