В два часа от читалнята излезе Пятигоров; беше пиян и залиташе. Влезе в залата, седна до оркестъра и задряма под звуците на музиката, после тъжно обори глава и захърка.

— Не свирете! — замахаха старшините на музикантите — Шшт!... Егор Нилич спи...

— Няма ли да заповядате да ви изпратим в къщи, Егор Нилич? — попита Белебухин, като се наведе до ухото на милионера.

Пятигоров изви устни така, сякаш искаше да духне муха от бузата си.

— Няма ли да заповядате да ви изпратим в къщи — повтори Белебухин, — или да кажем да ви докарат калясчицата?

— А? Кое? Ти... кво искаш?

— Да ви изпратя в къщи, ако обичате... Време е да нанкате...

— В къ-къщи искам... Из-зпрати ме!

Белебухин светна от удоволствие и почна да вдига Пятигоров. Притичаха и другите интелигенти, с приятни усмивки изправиха почетния гражданин по рождение и внимателно го поведоха към каляската.

— Ама само един артист, един талант може така да баламоса цяло общество — весело каза Жестяков, като му помагаше да се качи. — Аз съм просто изумен, Егор Нилич! И досега се заливам от смях... Ха-ха... А пък ние се пеним, разправяме се! Ха-ха! Вярвате ли, и на театър никога не съм се смял така... Страшен комизъм! Докато съм жив, ще помня тази рядка вечер!

След като изпратиха Пятигоров, интелигентите се развеселиха и успокоиха.

— Ръка ми подаде за сбогом — каза Жестяков много доволен. — Значи, няма нищо, не се сърди...

— Дано! — въздъхна Евстрат Спиридонич. — Негодник, подъл човек е, но нали е благодетел!... Не може!...

1884