Мъжът с пауновите пера се понадигна и дръпна вестника от ръцете на господина с очилата. Той пребледня, после почервеня и погледна учудено другите интелигенти, а те — него.

— Прекалявате, уважаеми господине! — избухна той. — Вие превръщате читалнята в кръчма, позволявате си да своеволничите, да дърпате вестниците от ръцете! Не ще позволя! Вие не знаете с кого имате работа, уважаеми господине! Аз съм директорът на банката Жестяков!...

— Пет пари не давам, че си Жестяков! А твоят вестник ето какво заслужава... Мъжът вдигна вестника и го накъса на парчета.

— Господа, но какво е това? — избъбра Жестяков втрещен. — Това е странно, това... това дори е невъобразимо...

— Господинът се разсърди — засмя се мъжът. — Тю бре, уплаших се! Чак краката ми се разтрепераха. Вижте какво, уважаеми господа! Шегата настрана, не ми се приказва с вас... Понеже искам да остана тук сам с мамзелите и искам да си направя тук удоволствието, моля да не се противопоставяте и да излезете... Молим! Господин Белебухин, пръждосай се по дяволите! Какво си нацупи мутрата? Казвам ти да излезеш — излизай, и толкова! Бързо, че инак не отговарям — не е чудно да изядеш боя!

— Тоест как тъй? — попита касиерът на съдилището за сираци Белебухин, като се зачерви и сви рамене. — Дори не разбирам... Някакъв нахалник нахълтва тук и... изведнъж такива работи!

— Каква е тази дума нахалник? — кресна ядосан мъжът с пауновите пера и тупна с юмрук по масата, така че чашите върху подноса подскочиха. — На кого приказваш ти? Да не мислиш, че като съм с маска, можеш да ми говориш всякакви думи? Какво се пенявиш толкова! Излизай, като ти казвам! Директорът на банката, омитай се, докато не е станало късно! Всички се махайте, нито един синковец да не остане тук! Хайде, пръждосвайте се!